Както и предишни години, ние от Младежки консервативен клуб поздравихме Негово Величество цар Симеон II по случай рождения му ден. Този път „честитката“ ни във Фейсбук се оказа особено популярна, като събра и немалка доза негативизъм, включително неуместни коментари. Ето защо ние се чувстваме длъжни да дадем някои разяснения, предвид естеството на част от реакциите.

МКК не е нито строго монархически клуб, нито строго републикански. Но като консерватори ние изпитваме респект и уважение към българската държавническа традиция. Която, исторически погледнато, е преобладаващо монархическа. А цар Симеон II е част от нея, бидейки последният български цар, макар и царувал непряко, чрез Регентски съвет (поради малолетие).

Н.В. Симеон II е „цар на българите“, което е различно от „цар на България“. Тази титла е учредена след обявяването на Независимостта на България през 1908 година и носена първо от дядо му цар Фердинанд I, а впоследствие – от баща му цар Борис III. Смисълът на тази формулировка е свързан със стремленията за национално обединение - българската царска корона да обединява всички българи, а не само онези в текущите държавни граници. Ето защо, за разлика от хипотетичната „цар на България“, титлата „цар на българите“ остава валидна и при републиканска форма на управление – просто вече няма статут на държавен глава. Неслучайно, макар българските светски власти да третират Царя като „г-н Симеон Сакскобургготски“, за Българската православна църква например (а често и за международния дипломатически протокол), той си остава „Негово Величество Симеон II“.

Въпреки историческите превратности, цар Симеон II никога не е губил своята титла. След проведения през 1946 година референдум и обявяването на България за република, той и семейството му са принудени да напуснат страната, но никога през живота си не е подписвал акт на абдикация (предвид естеството на неговата титла, това би означавало да абдикира от народа си, а не като държавен глава). Нещо повече, при навършване на пълнолетие, на 16 юни 1955 година, макар и в изгнание, той отправя Манифест към българския народ, в който официално потвърждава статута си на монарх.

Тъй като след падането на комунистическия режим Негово величество не само се завърна в България, но и се включи в партийно-политическия живот на страната, е важно да се уточни, че уважението към него като към български цар не означава автоматично безкритично приемане на всички негови думи и действия в ролята му на политическа фигура. Царската титла не е индулгенция за политиките на партийния лидер Симеон Сакскобургготски. Неговото управление подлежи на критика както всяко друго българско правителство. Но е факт, че в историята той ще остане като министър-председателят, връчил официалния ратификационен документ за присъединяването на България към НАТО, и положил подписа си под Договора за присъединяване на България към Европейския съюз.

Даваме си сметка, че към момента цар Симеон II е силно непопулярна у нас фигура, загубила сериозната обществена подкрепа, която имаше допреди 20-ина години. Демонстрирайки уважение, не сме имали за цел да дразним негативно настроени към него хора, още по-малко – да трупаме по този начин популярност. Правим това, което смятаме за правилно.

Поздравът към цар Симеон II не е изолиран акт от страна на МКК, а част от поредица прояви на уважение към владетелите от Третото българско царство. Членове на Клуба бяха сред застъпниците на каузата за връщане на тленните останки на цар Фердинанд I в България. Членове на Клуба редовно отдават почит на паметта на княз Александър I, на цар Фердинад I, на цар Борис III – и заради личните им заслуги към България, но и защото уважението към тях е уважение към българската държавническа традиция.