Автор: Тома Ушев, Младежки консервативен клуб

Обичам Средновековието откакто се помня - цялата тази романтика с рицари, манастири, походи, чест, легенди за убити дракони и спасени девици - всичко това няма как да не се понрави на едно момче, което обича да чете. Още повече, че Средновековието е именно християнският период на човечеството, тогава вярата не просто нормативна, но by default състоянието на обществото и несъмнено Христос е в центъра на всичко. Или поне това е претенцията - когато Христос е зает и папата може да наглежда ситуацията, а когато и папата е зает и римският император се появява на сцената. Философи, богослови, хронисти - Средновековието е светът-майка на нашия свят, без неговото наследство днешният ден е немислим.

Работата е обаче там, че Средновековието, ако го погледнеш на дневна светлина и в анфас не изглежда като да е било чак тази християнска епоха, за която ни се представя. Или поне не по начинът, по който го мислим. Тъжната истина е, че Oratores, Bellatores и Laboratores с нищо не се отличават в своето място и функции от индуските брахмани, кшатрии и вайши. Любопитно е, че това не е много по-различно и от онова, на което сме били свидетели в Османската империя, която колкото и да не се възприема на популярно ниво като такава е именно държава, основана върху кастовите привилегии - в този сценарий предците ни просто са били от кастата на търговците и земеделците защото не са изповядвали "правилната" религия, която се изисква за да бъдеш член на кастата на войниците и политиците.

Древната индо-европейска кастова система - донесена вероятно от Великото преселение на народите - остава непокътната и всъщност твърде различна от древния иудейски корен на Христовата вяра.

Приликата при съпоставянето на тези обществени строеве води добросъвестният изследовател до потресаващи открития, това е и в основата на епохата на Просвещението с неговите натурализъм и атеизъм, епоха преобърнала целият Стар континент, а в последствие и планетата Земя с краката нагоре - разрушаването на старите империи, установяването на републикански строй, секуларизъм и премахването на првилегиите гарантирани от религията на свещенството и аристокрацията е един уникален за човешката история експеримент, който тече и до днес.

Краят на "християнският мейнстрийм", който Европа изживя преди век и половина- два обаче създаде нещо истински невиждано в човешката история:

- Първо религията - никога до сега религия не е отстъпвала мястото си под слънцето по подобен начин. Обикновено религиите просто залиняват и се синкретизират със следващото преоткриване на топлата вода или със "сатанизма" си. В случая с християнството обаче европейските общества (в това число и американското) се разделиха на малки групи реакционери-фундаменталисти и широки просветни маси водени от коалиция между старата аристокрация и индустриално-банкерско-тръговския елит - печеливш от либералните революции.

- На второ място обществената смърт на християнството даде своите плодове на първо място във всеобщото приемане и утвърждавне на научния метод, който представлява по същество едно фанатично търсене на фактологичната коректност на някакви данни и на второ място в разнообразните идеологии, които се опитват по квази-философски начин да убедят широките маси в правилността на дадена политика или начин на живот: комунизмът, нацизъмът, но и веганството, антинатализма, споровете за аборта и емиграцията са все в тази категория.

- На трето място обаче научният метод нерядко влиза в конфликт с именно широките маси (в това число могат да влизат, но могат и да не влизат християните, условно наречени от мен тук фундаменталисти), като конфликтът все повече заприличва на конфликт между Просвещението и липсата му отколкото на нещо друго - това са антиваксърите, напръсканите с кемтрейлс, но и почитателите на "руский мир" с техните анахронични мечти за "праведен цар", това е и политиката на не една държава - като почнем от Иран, минем през Афганистан, и кулминираме в абоминацията днешна Русия.

Така се озоваваме в ситуация в която сблъсъкът на практика не е между отделни държави (макар на моменти да прилича на такъв), не е и между идеологии, колкото е между отделни личности: личността на просветният човек и личността на суеверния.

И двата типа обаче могат да бъдат манипулирани, сиреч ръководени в дадена посока - humani nihil a me alienum puto. Способите за такава манипулация обаче в различните ситуации са различни и могат да бъдат синтезирани до изброяване на седемте смъртни гряха; по начало грехът е единственият успешен начин за манипулация на човечеството. Иронично, това ни връща именно към универсалиите, към трансцеденталното и към Бога.

Християнският Бог е известен преди всичко на света със Свето Възкресение - събитие за което християните още от най-ранни времена са настоявали, че е истинско. Но ако църквата е "тяло Христово", то какво по-логично и тя да бъде обновена?

Обновяването обаче никога не е просто връщане към старото. След Възкресението Христос все още е носил белезите от кръста, ще ги носи и за вечността.