Автор: Димитър Петров, Младежки консервативен клуб

Често наричаме 24 май „най-българския празник“: Денят на светите равноапостоли Кирил и Методий - създатели на славянската писменост, предтечи на българските книжовни школи, „новатори“ в християнското богослужение през 9-и век.

И въпреки това парадоксално тази дата не е официално поставена най-високо в българския национален календар – национален празник на България продължава да е 3 март (макар в последно време да дискусиите в посока замяната му с 24 май да стават все по-интензивни).

Тъй като днес е именно 24 май, нямаме за цел да оспорваме основанията 3 март да е национален празник. Има ги. Но нека посочим защо днешната дата е още по-подходяща – като припомним мащаба и дори величието на събитията от втората половина на 9-и век, които обобщаваме като „делото на светите братя“. Мащаб и величие, които сякаш подценяваме.

И така, защо 24 май следва да е българският национален празник, а не 3 март?
Преди всичко, разликата е в адресата на двете исторически събития.

Санстефанският мирен договор, подписан на 3 март 1878 година, има регионално значение за Балканите – Румъния и Сърбия са признати за независими държави, а Черна гора увеличава своята територия; официално България дори не е спомената в текста на договора, но на практика се приема, че с него се възстановява българската държавност.

3 март символизира нашето Освобождение, но акцентът тук не е толкова върху „Освобождение“, колкото върху „нашето“. Колкото и да е значимо за нас (и респективно напълно релевантно за избор на национален празник), това събитие си остава „за местна консумация“ и поради тази причина не издържа в конкуренцията с 24 май.

В противовес, делото на братята Кирил и Методий респектира със своята универсалност. В България се създава продукт*, който се ползва и от останалия свят (или поне от немалка част от него) и така надхвърляме собствената си сянка. И тук не става дума само за кирилицата, макар и тя сама по себе си да е достатъчна. За да онагледим с разбираем пример, нейното създаване в онези времена има такъв ефект за света, какъвто сега би се получил, ако в България се изобрети изкуствен интелект, съпоставим с ChatGPT. Или ако по време на Covid пандемията страната ни бе разработила и пуснала на пазара ваксина, конкурентна на продуктите на „Пфайзер“ и „Модерна“.

В добавка към това създадените по онова време в България книжовни школи (Преславска и Охридска) се явяват сред много малкото научни центрове, действащи тогава – на практика другите са всичко на всичко Магнаурската школа в Константинопол и „Домът на мъдростта“ в Багдад, столицата на Арабския халифат. Първият средновековен университет в Европа в създаден в Болоня близо два века по-късно, Ватиканската библиотека – чак в средата на 15-и век. А счупването на „триезичната догма“ (Библията да се пише само на еврейски, гръцки или латински език) представлява огромна революция за времето си – нещо, което в днешни дни е доста трудно да осъзнаем.

Друга съществена разлика между 3 март и 24 май е в позиционирането ни. По отношение на Санстефанския договор ние сме „обект“ – други правят нещо, което има значение за нас. Докато при Кирило-Методиевото дело сме „субект“ – България участва активно в процесите, които в крайна сметка се превръщат в български цивилизационен принос към света.

Нещо повече: 24 май се отнася към един от много редките случаи в историята, когато България налага дневен ред на останалия свят. Почти през цялото си историческо съществуване ние сме в сянката на една или друга империя. Което неминуемо се отразява на народопсихологията ни, оттам и на националното ни самочувствие, а като следствие и на решенията, които вземаме като народ.

Кирило-Методиевото дело обаче се явява красиво изключение.

Авторитетът на един народ (през 9-и век е абсурдно да говорим за нации в смисъл на тяхното съвременно разбиране) може да се изразява в отхвърлянето на чужда доминация, но много по-ярко блести, когато със своите действия той пренарежда международното статукво. Когато „удря по масата“ на геополитиката и всички останали млъкват. Колко такива примери можем да дадем от нашата история? Кирило-Методиевото дело, краткотрайното превръщане на Търново в „трети Рим“, докато Константинопол е завладян от кръстоносците през 13-и век, а столицата на Второто българско царство е безспорен хегемон е региона, спасяването на евреите през 1943 г., в някаква степен Съединението през 1885 година.

Ако смисълът на националния празник е да подхранва националното самочувствие (а едва ли има причини да смятаме друго), какъв по-подходящ повод можем да намерим от това, което 24 май символизира?

*Историческата истина от втората половина на 9-и век е, че братята Кирил и Методий са поданици на Източната римска империя (популярно наричана Византия) и нямат досег с България – тяхната дейност е основно във Великоморавия (днешна Чехия), а създадената от тях азбука се нарича глаголица; кирилицата, която ползваме днес, е дело на техния ученик Климент Охридски. Тези детайли обаче не омаловажават нито българския принос в делото, нито „българския“ характер на датата 24 май. Изборът на национален празник включва не само история, а и символика (често и митология).

Оргининална публикация: Евронюз България