„Великденската акция“ от 3 април 1860 г. е кулминационен епизод от борбата за самостоятелна българска църква.

По време на тържествената великденска служба в българския храм „Свети Стефан“ в Цариград епископ Иларион Макариополски не споменава името на вселенския гръцки патриарх и на негово място изрича „всякое епископство православных“, което се произнася само от предстоятел на автокефална църква. Вместо името на вселенския патриарх Кирил VII Константинополски е произнесено това на султан Абдул Меджид I.

Ето какво пише за това събитие Симеон Радев в книгата „Македония и българското Възраждане“:

След уреждането на Кукушкия смут, патриаршията се бе задължила по начало пред Илариона да дава на българите владици от тяхната народност винаги, когато мястото в някоя от епархиите останеше празно. Три месеца след това умря Охридския архиепископ Инокентий. Охридските кожухари, живущи в Цариград, се явиха веднага във Фенер, за да напомнят даденото обещание. Малко след това самият град Охрид поиска български владика. На патриаршията бяха представени за избор трима кандидати: Иларион, Авксентий Велешки, който току-що се беше присъединил към националното движение, и Архимандрит Антим, който още не беше се обявил публично против гръцката църква, но патриотизъмът на когото беше познат и ценен от всички негови съотечественици.

Патриархът даде вид, че отстъпва на това желание; но когато излезе бератът за назначаване новия титуляр на Охридската епархия, видя се, че той е издаден на името на Мелетия, един фанатизиран гърк, познат с грубостта на характера си и със скандалиозния си разврат.

Това последно вероломство на патриаршията трябваше да има решителни последици. Дори най- умерените от водителите на българското движение трябваше да се уверят, че би било напразно да се очаква от гръцката недобросъвестност и най-малката отстъпка, че да се търпи още, това би значило да се води народа към пълно разочарование и да се хвърли в ръцете на католишката пропаганда.

Водителят на българското движение, епископ Иларион, не беше нито утопист, нито боязливец; неговият поглед бе насочен към възможностите. Той чувствуваше, че бе дошел момента да се повдигнат с един смел жест надеждите на неговите съотечественици и да се отвори нов път за народното дело. През м. март 1860 г. той събра у себе си неколцина от първенците от българската колония и им държа следната реч: „Бях в Кукуш и отнесох от Македония следната поука: когато не искат един владика, изгонват го; когато искат да се освободят от един патриарх, изхвърлят името му от църквата“. Иларион заключи с думите, че трябва да се скъса официално с Фенер и за в бъдеще името на гръцкия патриарх да не се споменува в литургията.

Това предложение бе прието с ентусиазъм, но бе пазено в тайна. Само известно число посветени знаеха за него. Те пръснаха измежду колонията, че на първия ден на Великден всички трябва да се съберат в българската църква. И наистина стечението беше огромно. Очакването на нещо важно придаваше на всички лица тържественост. Най-после решителният момент дойде. Дяконът се яви пред олтаря и започна ектенията за гръцкия патриарх. Но още на първата дума един силен глас се издигна: „Спри!“ Няколко секунди всички останаха изненадани и след това като разбраха, църквата гръмна от викове: „Не признаваме гръцкия патриарх! Прескочете името му!“ Дяконът се опита да продължи ектенията, но същите викове, все повече и повече властни, го заставиха да млъкне.

Тогава Иларион, който служеше, се показа с митра на глава пред вратите на олтаря: „Какво правите? викна той. И защо смущавате божествената служба? – „Ние не искаме вече да слушаме името на гръцкия патриарх!“ Иларион подзе: „Чие име искате тогава да се постави вместо неговото?“ – „Името на султана“, отговориха много гласове. И всички започнаха да викат: „Искаме името на султана. Да живее султана!“ Един от големите български чорбаджии Хаджи Николи Минчооглу, който винаги беше против острите мерки, се опита да внесе спокойствие. Но един работник македонец се приближи до него и му заповяда: „Мълчи. Не виждаш ли, че не искаме вече патриарха?“ Тогава псалтовете и хорът гръмнаха молитвата за султана.

Остатъкът от литургията мина всред едно вълнение, което присъствуващите не можеха да сдържат. Едва излезли от църквата, те дадоха воля на радостта си и се отдадоха на шумни манифестации. Иларион, последван от свещениците, които бяха служили с него, се оттегли в метоха, където прие първенците от колонията. Свършеният факт бе одобрен и получи един вид официална санкция. Двама пратеници още от там отидоха във Високата порта, за да обявят на турското правителство, че българският народ е отхвърлил властта на гръцката църква и е скъсал връзките си с Фенер.

Това стана на 3 (15) април 1860 г.